Хубаво време. Май. Дървета бяха вече изцяло зелени.Сякаш отгоре поляти със зелена боя. Листата им имаха все пак някакъв блясък, въпреки прахта по тях. Природата беше започнала да дава по малко.
В заведението на другия тротоар имаше адски много хора. Всичката тази суматоха . Сянката от дърветата. И музика се чуваше. Стареца стоеше и гледаше кракта на всички тези хора, минаващи пред погледа му. Объркан поглед. Беше си подпрял пълната платнена чанта на пейката. И гледаше. Пълен хаос. Нищо не си беше на мястото. Всички тези крака бързаха за някъде. И стареца ги гледаше. Всичките.
Не беше добре облечен. Дрехите му бяха доста стари. Особено обувките. Черни, леко кални по ръба на подметката. Но калта беше засъхнала добре и не се забелязваше лесно. Сако и панталон. Но доста старички. Стоеше си седнал на пейката и гледаше с приведен поглед. Дали защото го беше страх да гледа другаде. Дали защото не искаше да вижда. Или по скоро наистина го беше страх. А всъщност така може би е по лесно. По лесно за него. Мисля си, че стареца не се интересуваше от много неща. Не изглеждаше огрижен, разтревожен. Гледаше си краката на всички тези хора, минаващи и заминаващи на някъде. Някои крака се повтаряха или просто се връщаха отново. Дали само така изглеждаше.
Колко много неща минаваха пред погледа му. Толкова много и толкова различни. Току докато гледа всичките тези крака минат колелца на бебешка количка или пък едни крака даже носеха радиатор. Асфалта беше напукан и прашен. Ъгли, тунели, цилиндри и много геометрични фигури. Изключително много. Супер еднообразно. Толкова много линий се пресичаха пред объркания поглед на побъркания старец. И той не знаеше. И аз не знам.
