Капки

Един върху друг облаците се караха кой да погълне слънчевите лъчи на майския следобед. Дъжда спря. Охлювите започнаха да се показват. Лозето беше кално, мокро и красиво. Миришеше на удавения градски прахоляк. Старецът излезе и остави зад себе си скърцащата, опръскана в долния край дървена врата. Тръгна по циментовата пъречка. Опъна панталоните си на разхлабения простир. Капките от въжето се разбудиха и паднаха върху зелените листа на ягодите. Дядото влезе в колибата. Като снимка остана силуета му зад мръсното стъкло на прозореца. Той седна на стола. Повдигна поглед замислено и доволно към небето. Явно си беше спомнил нещо.

Мокър пясък

Чайките си летяха, кацаха, пак отлитаха. Имаха какво да разкажат, но мищо не казваха, мълчаха. Само думичката незнам използваха. И летяха чайките и кацаха по корабчетата на плажа, мрачно беше, ръмеше лек студен дъждец, смееха се на хората и когато някой ги попиташе нещо те отговаряха-  незнам. Мислеха си дълбоко, на къде летя. Бяха щастливи.

heartbeats

there are heartbeats, sometimes

Дълбоко

Пихтиестият му гаден характер се разтече из цялото му тяло. Той забърза крачката. Мачкаше всичко пред себе си с калните си, изтъркани в задната част кубинки. Докосваше всичко, прескачаше всичко, псуваше наум себе си и другите.Колите минаваха, таксита спираха, заминаваха, сградите падаха, той ги вдигаше и продължаваше. Пресече булеварда и изчезна зад тъмния ъгъл.

Echoes

Случвало ли ви се е всичко да ви е черно бяло? Да си композирате колажи от снимки и звуци в главата и да усещате как всеки момент добре облицованият ви в наилон, вата и една от онези кесийки с малките въздушни балончета мозък ще прещрака като компютър, който се рестартира и всичко ще свърши?? Аа, и да ви идва да изпотрошите всичко около себе си....

Прашното пътче

Цялата есен събрана на едно пътче. Минават отвреме навреме коли, става още по прашно. Тази уличка беше скрила всички кутии с жълта, кафява, червена и зелена боя, с която самата тя се беше заляла, ей тъй, без да иска. Ама залята много жестоко, потъваха ти краката в боя даже. И ги беше скрила тея кутий. И аз незнам за какво и бяха всичките тея кутии. Какво щеше да си слага в тях. Може пък на някой да му потрябват наистина, да си сложи нещо, да си го скрие. Ама не, тя си ги беше скрила. Нищо де, другата есен пак ще ги извади туй пътче, тея кутии, ще бъдат пълни с тея бои, пък току виж си го видял докато ги разлива или поне да ги свариш все още неотъпкани.

A momentary lapse of reason

И листата паднаха и тролеите заджвакаха в студените локви. И така. Както винаги, капките отразяваха неописумо красиво жълтеникавата светлина от уличните лампи. Тролеите и автобусите идваха, заминаваха, вратите им се отваряха и затваряха с онзи тежък, груб звук. Хората слизаха, качваха се. Беше грозно, дразнещо, всичко се забиваше със страшна сила и углошителен трясък между гънките на мозъка ми. На мен си ми харесваше, нито музика ми се слушаше, нито бях гладен, нито бързах за някъде. Е, дойде и моя тролей, и моите врати се отвориха и аз влязох на топло и сухо. Всичко свърши и пак започнах да мисля.